A- A A+

Арменска колония в Сливен

Арменска колония в Сливен

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА АРМЕНСКАТА КОЛОНИЯ В СЛИВЕН


Няма изследване за началото на сливенската арменска колония. Спомням си че може би преди 10-15 години вестник Ереван печаташе дописки от С. Пачадунян от София и друг автор от Пловдив - Касабян някои данни за възникването на арменските колонии в някои градове по данни от Симеон Тъбир Лехаци – арменски владика от Полтава – Украйна или Полша които през втората половина на 17 век на път за Ерусалим е минал през нашите земи посетил е различни градове и дава сведения за броя на арменските семейства в различните градове - в т.ч. и за Сливен.
След завладяването на Кримския полуостров от татарите живущите там арменци – емигранти от Армения след завладяването на Източна Армения от Персия се установяват в Северен Кавказ, Крим и някои украински, полски градове и в Трансилвания. По тези места е имало арменски колонии и от времето на падането на столицата Ани под византийско робство в началото на 11 век и последвалите селджучски нашествия които продължават до края на 14 век – падането на Киликия – и емиграцията във Франция на последния арменски цар Левон V Лусинян.
Разбира се още преди основаването на България а и няколко века след това византийските императори за да опазят и заздравят северната си граница са разселвали големи групи арменци от Западна Армения на Балканския полуостров.

Доказано е че арменските колонисти са пренесли Павликянската ерес от което в последствие се създава и Богомилството може би чрез кръстоносните походи се разпространява чак до Франция.
Подробности и други исторически факти по тези въпроси има в книгата “Арменско-Български исторически връзки” от С. В. Овнанян издадена в 1972 год.
И така счита се, че през 17 и 18 век на терена на двора на І-во основно училище “Хаджи Мина Пашов”, е имало малка арменска църква и гробища.
По други източници към 1770 година е съществувал параклис на терена на арменски комплекс в центъра на града като в 1830 година след събарянето и е построена църквата “Св. Степанос” от Бохос от Токат /Армения/ подробно описано в трите приложения.
Арменското училище в Сливен е основано няколко години след Освободителната война – около 1884 г. Този въпрос е разгледан в дописки до арменския вестник “Армения”, печатан във Франция – изпратени от Сливен по повод различни събития, митинги, забави, събрания, изпити в училището и други.
През 1892 г. по данни на общинската статистика в Сливен са живели 300 арменци. Постепенно след погромите в Турция през 1894-1896 г. и след това постепенно почва да расте, а също особено по време и след геноцида и към края на гръцко-турската война, когато гръцките войски се оттеглят, оцелелите от геноцида арменци емигрират в различни европейски и арабски страни, достигайки до Северна и Южна Америка и Канада към края на 1922 година.
И така към България се насочват към 20 000 арменци, които се отправят към градовете, където имат свои близки и нарастват колониите от арменци във всички градове. Към 1924 г. в Сливен живеят около 750-800 арменци.
През годините някои хора се изселват в други градове и държави. През 1933 и през 1946 години се провеждат репатриации към Армения. След идването на новите емигранти се забелязва оживление в културно-просветно отношение. Създават се нови организации като:
•    Физкултурно дружество “Хоменътмен”
•    Скаутско движение към “Хоменътмен”
•    Девическо дружество “Аракац” и хор към църквата “Св. Степанос” с диригент руснака Чубов
•    Женско благотворително дружество “Гармир Хач”
•    Театрална група и оперетна група, която през 1928 г. представи с успех “Аршин малалан”
През следващите години са гастролирали и по няколко души професионални артисти, с помощта на които е поставена операта “Ашух Хариб”. С местни сили всеки сезон са поставяни различни пиеси от Х. Баронян, Ширванзаде, Рафи, Сундукян и други автори.
Салонът на старото арменско училище се преграждаше от подвижни дървени стени за класни стаи, с премахването на които салонът ставаше голям, а на сцената бе класната стая на 4-то отделение. Това продължи до 1951 г., когато бе извършен основен ремонт и бе изграден нов салон с 200 места – две класни стаи за училището и отделна стая за забавачница, в която се събираха над 30 деца.
През 20-те години в двора на арменския комплекс са се прожектирали филми. Кабината с прожекционния апарат бе дървена издигната на 4 подпори отдясно при влизането в двора. Високите каменни стени не са позволявали на гратисчиите да наблюдават прожекциите.
В началото на 30-те години бе съборена старата камбанария – дървена, която бе стогодишна и носеше опасност да рухне и бе издигната нова с желязна конструкция близо до самата църквата. Звън се предизвикваше чрез дълго въже. Много често деца пакостници си позволяваха да си играят с камбаната това наложи по-късно същата да се премести към южната фасада с две подвижни релси вкопани в стената, като въжето за клепалото бе вътре в църквата.
Учители в училището са били:
Пораджиян - впоследствие свещеник в Бургас
Дикран Чалъкян - по-късно станал свещеник в Пловдив
Крикор Сренц - по-късно станал търговец в Пловдив
Шушанян - премества се в София
Луиз Папазян – премества се в Пловдив
Вартануш Пилибосян
Тинка
Атанас Николов – виден културен деятел в Сливен
Чамурева
Стаматова
Петрова
Нъшан Савулян
Ахавни Паносян
Варта Гарабедян
Гаро Джибьян – от Бургас
Вартан Ергат – от Русе.
Като църковни настоятели са били членове на семейства:
Пилибосян – строителя на църквата Бохос от Токат е бил кръстник на Ованес Пилибосян.
Карагьозян
Сарафян
Папазян
Сахакян
Паносян
Нуригян
Кеворкян
Такворян
Декарло
Членове на училищното настоятелство са били в повечето случаи пак членове от същите семейства, докато децата им са посещавали училището.
Училището не бе на държавна издръжка до 9.ІХ.1944 г. Родителите плащаха месечни вноски за набиране средства за учителските заплати.
Около 30-те години броят на учениците бе около и над 100 в 4-те паралелки. Като най-много бяха в І и ІІ отделение.
Постепенно след 2-те репатриации в 1933 и 1946 г. броя на учениците намаля и към 1961 г., когато бяха закрити в цялата страна арменските училища, бе спаднал до 30.

Поминък на арменците в Сливен.
Единственото голямо за мащабите на града предприятие бе фабрика “Братя Сахакян” от 1882 г. за станове, леки памучни, дараци и резервни части за текстилни фабрики.
По-големи занаятчийски работилници бяха “Струг” на Нубар Папазян и Артин Крикорян и “Парсехян&Зардалиев” – стругарски работилници по поддръжка на мелници и текстилни фабрики, Г. Тахмизян – Кабица “Техника”.
Имаше и няколко малки филатури за точене на коприна на Езегиелян и други.
В търговията имаше няколко галантерийни магазина на:
Ардашес Папазян – магазин “Княз Борис”
Хаик Папазян – магазин “Папагал”
Агоп Кумруян – магазин “София”
Вахан Себухян – магазин “Камелия”
Оник Такворян – платове магазин “Слънце”
Ашод Хазаросян – магазин “Хиляда и една стока”
Имаше няколко фурни, бакалници, железари, шивачи, леблебиджии - търговци на южни плодове.
Представителен магазин за часовници – К. Сахакян. Останалите бяха работници по фабриките, строежите и при занаятчиите.

Тъй като имаше голяма безработица, а арменските емигранти бяха “Нансенови поданици”, много често първо те биваха освобождавани от работа и това създаваше трудности по издръжката на семействата им.
През 30-те години като добри занаятчии се отличиха:
Агоп Кеворкян – мъжки шивач
Хайгашод Кайсерлиян – мъжки шивач
Маник Йорганджиян – дамски шивач
Хрипсиме Бучакчиян – дамски шивач
Мари Кисторян – дамски шивач
Филип Карагьозян – обущар
Таквор Кеворкян – обущар
Гарабед Пилибосян – обущар
Крикор Папазян – железар
Артин Кацахян – собаджия
Себух Саркизов – собаджия
Хачик Пантикян – стругар
Сестри Такворян – дамско бельо
Маник Кумруян – сутиени
Артин Унджиян – часовникар
Кеворк Каханян – часовникар
Степан Бикорло – часовникар
До 1939 г. работи търговската кантора на Аведис Ундунян – представител на германски фирми за текстилни машини и резервни части.
През 30-те години се изостриха политическите борби между 2-те течения “Ташнагисти” и “Хънчагисти”. Това доведе до създаването на две успоредни дружества с еднаква дейност “Хоменътмен” 18 и 32 – със екипи първите жълти и вторите червени. Шеф на жълтите бе Кеворк Сахакян а на вторите Хрант Сарафян и двата отбора бяха слаби поради разпиляване на силите. Редки бяха добрите им прояви. Младежките организации също се разцепиха – скаутите.
Имаше и два клуба “Антраниг” и на “Хог”. През 1932 година бе основан “Хог” – Хайастани окнутян Гомиде.
През 1934 година Кеворк Сахакян подари Сребърна купа за провеждането на футболен турнир между футболните отбори на Сливен – Асеновец, Ботев, Тракиец, Х. Димитър и двата арменски отбора. Купата бе кръстена на дъщеря му ”Шени” – стоеше във витрината на часовникарския му магазин под общината и върху нея се слагаха по две ленти с цветовете на отборите които ще играят в неделния ден за да се знае от населението.
Футбол от арменците към края на 20-те години се е играел неорганизирано на “Краставо поле” където сега са казармите 2-ри преносни полк.
След създаването на клуб “Хоменътмен 18” и регистрацията му от БНСФ – срещите организирано са се провеждали на игрището в градската градина “Шмиргела” където сега е детския кът.
Случвало се е арменските отбори и да побеждават макар и рядко местните отбори и тези от Ямбол, Бургас и Поморие.
През 30-те години са се провеждали в Пловдив и турнири между арменските отбори. В двора на църквата всяко лято се провеждаха и атлетически състезания скок на дължина, височина, овчарски скок, бягане около църквата и други скаутски игри – пирамиди, ходене бягане в чували, роби и други.
През 1931 година – лятото в Сливен – с. Сотиря се състоя скаутски лагер “Пацагум” с участието на групи от градовете – София, Пловдив, Пазарджик, Хасково, Бургас и др. Лагерът бе в една ожъната нива, прокарано бе електричество, провеждаха се различни състезания по програма за всеки ден, като най–интересното бе “24 жамвац аршавъ”. Преход от групи от всички градове за 24 часа с различни трудности. Вечер се провеждаше лагерен огън. В стаите на сотирския манастир гостуваха много семейства от различни градове. Главен ръководител /ънтханур хъмпабед/ бе Хачер Вартазанян от Пловдив впоследствие зет на д-р Чуниджиян. Лагерът бе посетен от о.з. генерал Лазаров – шеф на скаутското движение в България и от Слив. митрополит Иларион. Ръководители на българските скаути в Сливен бяха майор Гедов и учителката Стойнова.
През следващите години до 9 септември 1944 год. са проведени още няколко скаутски лагера в Казанлък, Бургас – Отманлъ, Пловдив – Пойново и Тедево, Варна.
В града активен живот живееха и другите малцинства – така евреите си имаха синагога, училище, дружество “Цион Макаби”, турците имаха училище, джамия и дружество “Туран”. Циганите имаха футболен отбор “Балкански лъв”. Бежанците от Тракия – футболен отбор и дружество “Тракиец”.           
През лятото на 1936 година в салона на читалище “Зора” изнесе концерт тенорът от Пловдив – Емануел Папазян – син на моя чичо. Впоследствие той се изсели в Италия и там почина. Изнасял е концерти в Италия, Англия и Швейцария.
Клубът на “Хоментмен 18” бе преместен от площад ”Х. Димитър” на пазара в сградата на Арнаудов на втория етаж – сега там е втория етаж на художествената галерия. Това бе един голям салон, като вътре бяха библиотеката, имаше направена допълнително сцена и тук се играеха театрални постановки, забави. Тук е гостувал и о.з. генерал Карекин Нъждех през 1942 год.   
Между 1930–1940 год. скаутите към “Хоментмен – 1918”, през зимните месеци имаха занимания в клуба – разни игри, гимнастика в неделните дни, а през лятото в неделните дни се провеждаха екскурзии до каптижа, Дебелата кория, Абланово – като сутрин се вареше чай, за обед се готвеше боб, опъваха се палатки и други занимания. През 1941 год. на Карандила – на една наклонена поляна над Куш–Бунар се проведе десетдневен лагер, като готвачка беше – Харикназ ханъм – бабата на Оник Караян. На около 200 метра по на юг имаше лагер на “Бранник”, където гостуваха и група юноши от Германия. През 1942 год. група момчета гостуваха на лагера на Пловдивскиге скаути в местността “Тедево” – между тях беше и Г. Кайсерян с акордеон. Последният беше и мнаго добър футболист, играеше в отбора на “Ботев” от кв. “Комлука”.                   
През летните месеци между 1935–1944 год., госпожица Луиз Папазян организираше курсове по арменски език и читателски групи като ни четеше исторически романи.                       
През 1943 год. в Сливен почина, като евакуирана, майката на известния търговец на тютюн Т. Такворян. Същият подари 50 хил. лв. на арменската църква. С тези пари, понеже имаше голяма инфлация, тогавашните “тахагани” закупиха 50 кубика камъни, които складираха в двора на училището. След няколко години камъните бяха продадени. 
През 1941 год. Такворян подари 350 хил. лв. на Сливенската община за подпомагане на войнишките семейства. Поради войната много често биваха мобилизирани в запас много бедни хора и семействата им изпадаха в затруднение.                       
През 1943 год. – есента, група от седем арменци заминаха по повик на ген. Нъждех за Германия, където бе сформирана арменска част със задача да защищават арменските интереси в случай, че германците достигнат до Армения. През 1944 год. лятото групата се завърна обратно поради несполуките на фронта. След девети септември 1944 год., тези доброволци бяха арестувани и предадени на съветските военни власти, осъдени и изпратени в Сибир за по около 10 години. След смъртта на Сталин и след 20–я конгрес на КПСС и идването на власт на Н. С. Хрушчов, всички по единично се завърнаха.
През 1933–1942 год. се проведоха репатрации за Армения и с това броя на арменците в Сливен, а също и поради сключване на бракове в други градове, изселвания в други страни, се намалиха на около 500 към 1950 год., а сега може би и на около 400.
Значително се е увеличи броя на смесените бракове – наближава 100.
От 15.09.1943 г. до 15.09.1945 г. аз бях войник на турската граница, на фронта, 6 месеца в Сливен и 4 месеца в Габрово, и поради това не съм свидетел на събитията разиграли се в първите месеци след 09.09.1944 год.
Ето как са се развили събитията в арменската колония. Разтурват се всички организации като се вземат и имуществата им в пари и инвентар. Остава да действа за кратък период само църковното настоятелство. През месец октомври се провежда учредителна конференция на организация “Ереван”. Във всички градове, където живеят арменци се основават клонове на организацията и постепенно в продължение на няколко години се пристъпва към масовизация – приобщаване на всички, които не са гласували до 1948 г. в организацията се обхващат в членската маса. Основава се певчески хор, театрална трупа, библиотеката започва да работи и настъпва оживление в организационния живот. Диригенти на хора са били: Васил Димитров, Борис Младенов, Георги Припорски. Певческият хор укрепва и участва в концерти по предприятия, ТКЗС и военни поделения. Следват концерти в Бургас, Пловдив, Шумен, Варна и София през 1951 г. След това диригентът Младенов се премества да живее в Хасково и ентусиазма спада и постепенно хора заглъхва. Солисти в хора са били: Баркев Авакян, Стоян Павлов, Франсухи Купинян.
Театралната трупа изнася всеки сезон по 1–2 постановки. Градът се посещава и от състави от други градове – театрални от Ямбол с “Аршин малалан”, от Бургас, Пловдив, София, хора от Шумен и също по-късно и танцовия ансамбъл с ръководител Сирварт Чилингирян. Същата е привлечена да подготви и в Сливен танцьори, но без особен успех по наша вина.
Най-голямото постижение на местните сили е музикалната постановка на “Уш лини нуш лини”. Много сили и време бяха употребени, но резултатите задоволиха всички и участници и публика. А песните се пееха дълги години даже и до сега. С участието на Агоп Кеворкян, Хачо Гарабедян, сестри Ташчиян и други.
През 1951 г. започна ремонта на училището със собствени сили и средства, с вътрешен заем, който в последствие бе възстановен.
Училището бе съборено до основи с изключение на външните северна и западна каменни стени. Бяха изградени наново – салон с 200 места, 2 класни стаи, стая за забавачница, тоалетна. Сградата бе цялата от тухли с нови керемиди, врати и прозорци, а подът от паркет. Една от стаите служеше за сцена, бе по-висока и от салона, бе отделена с дървени от шперплат прегради. Отвън не бе измазана. След години бе съборена във връзка с оформяне на центъра и строителството на хотела на Балкантурист, заедно с целия арменски комплекс и всички съседни сгради. Още през 1957 г. започнаха разговорите във връзка със строителството на хотела на Балкантурист и евентуалните заменки и компенсации на нашите имоти в центъра – църква, училище, 4 магазина, салон, обширен двор – всичко 1427 кв. метра оформена в 2 парцела – единия от 177 кв.м., обхващащ магазините, а големия парцел – всичко в ограденото с каменна стена пространство и сгради.
През 1961 г. училището бе закрито ведно с всички малцинствени училища в цялата страна. През 1969 г. започна поетапното събаряне на училището и магазините, в двата от които се помещаваха клуба на “Ереван” и арменското кафене. През 1973 г. бе съборена църквата оценена за 9 хил. лева, като вместо нея бе построен ритуален параклис в старите гробища за 11 хил. лева. Целия комплекс е оценен за 43 хил. лева с църквата, като въпреки нашите желания да бъдем обезщетени с подходящи имоти, хората от съвета с два превода на суми си измиха ръцете без да ни предоставят абсолютно нищо. Дадено ни бе едно помещение за клуб за ползване без наем за 25 години под сградата на проф. Табаков зад паметника на Георги Тилчев, срещу бившия хотел “Париж”. В началото на 80-те години половината от клубното помещение, което бе шахклуб бе взето за детски електронни игри. През 1991 г. останалата част от клуба бе реституирана и от април 1992 г. се принудихме да освободим помещението, като имуществото бе пренесено в къщата на Г. Кайсерян и къщата на Оник Бедросян – изоставена и разнебитена, за което почнахме да плащаме наем до изчезването и от името на църковното настоятелство през 1994 г. – 09.02.
След многократни писмени и устни молби общината ни предостави за клуб една опожарена къща – необитаема бивша детска градина. От същата ползваме една малка зала в сутерена срещу 500 лева месечен наем.
Църковното настоятелство е притежавало в землището на село Сотиря 4 ниви – общо 31дка, които са били отчуждени през 1968 г. със замяна на 15 дка занемарени лозя, които бяха иззети като терен за новите гробища през 1980 г. На основание на налични документи и нотариален акт за заменката от 1968 г. и други писма бяха направени в законния срок постъпки пред поземлената комисия в село Сотиря и ликвидационния съвет, ни бе дадено решение, с което се възстановяват правото на собственост върху 31 дка ниви в реални граници – за сега още нямаме нотариални актове.   
Направени бяха постъпки  пред общината за заделянето на терен в новите гробища за арменски гробища, какъвто имаше в старите гробища, за такъв е определен парцел № 44 със заповед, но вече година и половина там все още не е извършено погребение. Служителите от гробищния комплекс под различни мотиви отклоняват и насочват хората към общите парцели. Към днешна дата на общите гробища са погребани над 100 души. Всеки знае гроба само  на своя близък и така хората се отчуждават и това също е форма на асимилация. На старите гробища хората се виждат и споделят свои проблеми и изобщо това е място за социални контакти.
Бяха направени също многократни молби до общината, до епарх. съвет в София, до комисията към Министерския съвет по религиозните въпроси, към Мин. съвет, Министерството на финансите и други с молба да се възстанови правото ни на собственост върху терена на бившия арменски комплекс в центъра на града, върху който нищо не е построено, или да ни се даде друг имот и терен, с което да се поправи извършената несправедливост спрямо арменците от Сливен, тъй като ние сме искали да бъдем обезщетени с имоти, а не с пари както са постъпили от общината. Направено бе предложение до Общината да ни се определи строително петно за строеж на нова църква, но все още няма отговор под претекст, че плана за централната зона на града още не е утвърден.
Всички тези въпроси в продължение на четири години 1991–1994 год. бяха предвижвани от Агоп Кеворкян – председател на църковното настоятелство, Степан Карамфилян – председател на организация “Ереван” и Ервант Папазян  - доброволен сътрудник без ангажиране и заплащане на адвокат. Сега са избрани нови ръководства, които трябва да действат за понататъшното предвиждане на въпросите.
През 1993 год. бе извършен ремонт на параклиса на старите гробища – препокриване, възстановяване на оградата, премахване на сметището, като разходите около 50 хил. лв. бяха платени от Гарбис Папазян, наш съгражданин живущ във Виена. Същият предостави на църковното настоятелство 17 хил. лв., остатък от превод до общината, а през 1994 год. изпрати 27 хил. лв. за допълване на сумата за закупуване на къщата на Оник Педросян. За родния си град той е направил и други дарения като – телевизионната антена за приемане на втора програма през 1976 год., детска градина, която сега носи името на родителите му “Вержин и Хачик  Папазян” – стара цигулка “Виола” за квартет Сливен, пиано роял на операта в града и парични суми срещу празници на старческия дом и детската градина, както и 50 хил. лв. ремонта на църквата  “Света Богородица” през 1994 год.
Организация “Ереван” – След 09.09.1944 год. начело на арменската организация застанаха: Мъгърдич Задигян, Нъшан Савулян, Азниф Рупенян, Кеворк Папазян, Жирайр Топузян, Норайр Сахакян, Арам Нуригян и други които се опитаха да съживят организацинния живот под различни форми на база певчески хор, театрална трупа, библиотека, клуб, училище и църква. След репатриацията за Армения през 1946 год. от около 120 души силите намаляха и това наложи през 1947 год. да се премине към масовизация – привличане към членската на необхванатите дотогава.
През 1948 год. се проведе трудовата бригада “Жълт бряг – Бяла”, Ереван организира трупа, която участва в бригадата начело с Карник Матигян и Дирухи Шакардучиян. От 1948 год до 1951 год. певческият хор постигна значителни успехи под ръководството на Борис Младенов – участие в бригади, по предприятия, поделения, митинги, ТКЗС и концертна дейност в града и в други градове като Бургас, Варна, Шумен, Пловдив, София като същевременно имаше гостуване от колективи от тези градове. Добре работеше и театралната трупа, но повечето на местна почва и с гостувания от Пловдив, Бургас, София и хора  и ансамбъла от Шумен.
След изселването на М. Задигян в Бургас председатели са били: Жирайр Топузян, Норайр Сахакян, Гарбис Агопян и Хачо Хачатурян /Бохосян/, който благодарение на опита си от Комсомола разви добра дейност – организационна и стопанска, като осигуряваше и субсидии от общината. След изселването на Хачо във Варна, поради сключването на брак, за председател бе избран д–р Нъшан Баклаян. Този период съвпадаше с проблемите по отчуждаването на арменския комплекс и създаде много проблеми за съгласуване, възражение и преговори с общината. Поради заетост по служба и заетост на доктора за председател бе избран пак Хачо Хачатурян, който се бе върнал от Варна и установи в Сливен, в помощ му бе Дикран Чолакян, който се бе вече пенсионирал.
След преместването на клуба в 1971 год и до 1991 год председател бе Хачо, като през няколко години състава на ръководството се подмладяваше. Клубът бе на подходящо място близо до пазара и се посещаваше, но не така както в собствената сграда на площад “Х. Димитър”. Постепенно замрахя  различните дейности, като хор, театрална трупа, библиотека. При масови прояви се ползваха салоните на ДНА, Българо–съветска дружба, Дома на профсъюзите и общинския салон. Хачо работеше в ДСП “Реклама” и Дирекция търговия, много усилия положи през 1981 год. във връзка с оформянето на улицата на услугите. Страдаше от диабет и високо кръвно налягане. Почина през 1991 год на 65 години.

На 03.03.1878 год. се подписва Сан-Стефанския договор.
През м. юли същата година в Сливен се установяват на гарнизон войските командвани от легендарния генерал Скобелев. Това дава повод в арменската църква да се отслужи благодарствен молебен по повод Освобождението от петвековното турско робство и панахида – помен в памет на жертвите от войната. Присъствал е и генерал Скобелев с висши офицери от своя щаб. Литургията е отслужена от Одринския арменски владика. Тези данни са от Кеворк Печеян – бащата на Гарабет Печеян, който след войната се установил на живее в Сливен. След една година през м.юли 1879 год. войските на генерал Скобелев се изтеглят в Бургас, откъдето с кораби заминават за Русия. Гарабед Печеян е разказал тези данни на Хачо Бохосян, който след ремонта на църквата през 1971 год. подаваше идея пред входа на църквата да се постави паметна плоча с подходящ текст. Да се напечатат паметни листовки с историята на църквата и тя да стане туристически обект, но със събарянето всичко мина в забрава.

ЦЪРКВАТА – виж приложение 1,2,3.
Покрай северната страна на църквата имаше 4–5 гроба с мраморни плочи надписите, върху които бяха изтрити почти нечетливи. Първият гроб вдясно имаше пирамида мраморна с кръст отгоре и бе на Хаджи “Бохос” – човекът, който е организирал строежа на църквата.
Две от надгробните плочи бяха преместени в арменските гробища след събарянето на църквата.
УЧИЛИЩЕТО – Сливенското арменско училище “Свети Крикор Лусаворич” е построено и открито около 1882–1884 год. първите учители са били свещеници дошли от Одрин. Беше в двора на арменския комплекс – в дъното срещу църквата с четири стаи с подвижни преградни стени, като най–голяма бе стаята на първо отделение. Стаите бяха разпределени така – 2 1 3 4 .  Четвъртата стая бе с няколко стъпала по-висока и служеше за сцена при случаите, когато имаше честване, събрания, концерти, театрални представления – като се премахваха подвижните стени, състоящи се от номерирани талпи боядисани в зелен цвят. Отпред имаше малко антре, от което се влизаше в трето отделение от там наляво първо и второ отделение, а вдясно по стъпалата към сцената четвърто отделение. Най–вляво имаше малък килер – “Мугин бъдан”. Тоалетната беше в двора в южния ъгъл – много примитивна. В антрето за входа имаше чешма и резервоар за вода от галванизирана ламарина висок над един метър цилиндричен върху дървена поставка. През 30–те години чистачка и прислужница бе “Манушаг Майриг” – баба на Вартан Ракъджиян.
Учителите бяха трима през 20–те 30–те години, когато броя на учениците достигаше до 100 и над 100, а 40–те и 50–те години постепено намаляваше и броя на учениците спадна и на двама.
Учениците плащаха такси за обучението си. Въпросите с контрола и поддръжката и отоплението се уреждаха от училищното настоятелство.
Във вестник “Армения”, издаван във Франция има дописка от 1888 год от Сливен, в което се споменава, че на проведените изпити в края на годината са се отличи учениците Аведис Ундешан и Себух Саркизов / виж. книгата С. Овнанян  “Армено–български исторически връзки “/
В салона на училището се изнасяха различни беседи от доктор В. Куюмджиян, от гости лектори от други градове и от местни учители и интелигенти. Особено интересни бяха така наречените  “Виджапанаган гроховнер”, когато по дадена тема се спореше от няколко различни позиции – гледища.

Арменски кафенета:
1.Кафене “Родосто” – намираше се на ул.”Търговска”, точно срещу железарската работилница на баща ми – сега около хотел “Сливен” и ресторант “Дебоя” – това бе стара едноетажна сграда – влизането ставаше с няколко стъпала, лятно време се изнасяха маси навън под двете големи липи. Сервираше се чай, кафе, локум, бяло сладко с носилка се носеха тортички и по съседните работилници и магазини. Играеха се табли и карти. Съдържатели бяха Хрант и Жирайр Топузян. Помагаше им техния зет Ов. Канчелян. Жирайр в един ъгъл работеше като бръснар.
В неделни дни идваше латернаджията Агоп от Кермен с дългия нос, зет на Вержин Паносян. Носеше на гръб латерната, която бе програмирана да свири десетина песни.
2. Кафене – Робинзон Кендирян – бе на същата улица малко по на юг в една “Мааза”, до склада за бакалски стоки на Герас Влахов. Работи през 40–те, 50–те години, по–слабо се посещаваше.
3. Кафене “Петел” на бай Торос с големия нос на ул. ”Раковска” до къщата на Мавродиев с книжарницата на Големецов. Посещаваше се от пенсионери, учители и офицери. За това кафене се пише и в една книга на Радой Ралин.
4. Арменско кафене на площад “Х.Димитър” – помещаваше се в магазин собственост на арменската църква. Може би това беше най-старото арменско кафене и бе съборено към 1970 год. едновременно с целия арменски комплекс. Аз си спомням като съдържатели: Агоп Кисторян, Еземел Еземелян, Хачо Хачикян. Лятно време се продаваше и лимонада приготвена на място в казан. Продаваха се и приготвени от съдържателите бадеми солени и захаросани, дъвчащи бонбони, тиквено семе, а също чай и кафе. Отначало бяха съединени два магазина в обща зала, но впоследствие единия магазин бе преграден за клуб и библиотека като имаше само междинна врата – това бе след 09.09.1944 г., когато бе закрит клуба на втория етаж на сградата на пазара на Арнаудов.
5. Арменско кафене на ул. “Аксаков” – под сграда на Сава Хрусанов, срещу магазина на Симеон Маринов. Съдържател бе един възрастен човек, роднина на Нубар Папазян. Не се посещаваше много и работи сравнително кратко време през 30–те години и началото на 40–те.
Клуб на Хог и Хоментмен 32 –  имаше открит през 1932 год. в магазина под къщата на Агоп Кумруян.
Активни борци – от сливенските арменци бяха утвърдени като активни борци против фашизма и капитализма 5 души.
Кеворк Папазян – политзатворник
Азниф Рупинян – политзатворник
Бедрос Бадваганян – подпомагащ съпротивата
Гарбис Пюрехян – подпомагащ съпротивата
Арам Нуригян – подпомагащ съпротивата
Подробности за дейността им не знам.
Трима от тях Кеворк, Бедрос и Гарбис бяха репатриирани в Армения. Гарбис се завърна и се установи да живее във Варна по здравословни причини.

УЧАСТНИЦИ В ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА 
                   1944 – 1945 година
1.Кеворк Манугян
2.Онник Караян
3. Кеворк Баклаян – раняван
4. Гарабед Хулян
5. Гарбис Кабакян
6. Етварт Канчелян
7. Алкар Ердеклиян
8. Кеворк Саркисян
9. Ервант Папазян
10.Норайр Сахакян
11.Гарбис Ардашес Папазян
12.Гарабед Пилибосян
13.Гарабед Микаелян – загинал в Унгария
14.Гарабед Кайсерлиян
15.Азад Варлиян
16.Авик Авакян – шофьор на ген. Стойчев
17.Баркев Авакян
18.Крикор Пашаян – доброволец
19.Мардирос Араджиян

МЛЕКАРИ:
1.Симон – до “Розова градина”
2. Нерсес Хулян – “Клуцохор”
3. Бедрос Пашаян – “Клуцохор”
4. Мангел Екнаян – “Двата аслана”
5. Бедрос Падваганян – “Гюр чешма”
6. Дядо Мардиг – до фурната на Аджема живееше в къщата на Гарабед Микаелян, жена му Марика бе гъркиня – теллячка в баня.
7.Мъгърдич Хулян – ул. “Ген. Столетов”

БАКАЛИ:
1.Мардиг Нишакян – ул.”Великокняжевска”
2.Гарбис Гюрехян  - Сухата чешма
3.Нишан Савулян – ул. “Раковска”
4.Ервант Багдасарян – “Кумлука”

ТЪРГОВЦИ:
1.Ардашес Папазян
2.Хайк Папазян
3.Ваган Себукян

ПО ВИДНИ ЛИЧНОСТИ
Д-р Вахан Куюмджиян – завършил е медицина в град Монпелие – Франция. Работил е като военен лекар отначалото на века в Сливен. Той е един от основателите на дружеството на “Червения кръст” в Сливен. Участвал е във всички войни 1912, 1913 и 1915, 1918 год. Активно е участвал в културния живот на местните арменски дружества. Изнасял е много беседи по здравни въпроси в салона на арменското училище. Около 1960 год. се засели в София, където почина на 96 години вследствие падане на улицата. Бе с весел нрав, обичаше да се шегува. Получаваше френски хумористични списания, от които превеждаше вицове и анекдоти. От първия си брак имаше две дъщери – Аракси и Хрипсиме, които известно време са учили във Франция – Париж. Съпругата му Назик е починала в Сливен в 1929 год. Втората му жена Екса бе също отзивчива към хорските страдания. Голямата му дъщеря – жена на Хачер Вартазамян, имаше двама сина, които заминаха за Канада. Бяха завършили медицина. Аракси почина в Канада. Хрипсиме се омъжи за Унджиян – племенник на Аведис Унджиян – понастоящем живее в София.
Аведис Унджиян – роден в Сливен. Завършил е местното арменско училище. Учил е и в Роберт колеж в Цариград. В 1909 год. основава в Сливен търговска фирма – представителство на германски фирми и е доставял за сливенските текстилни фабрики машини, резервни части. Построил е масивна къща и кантора на ул. ”Граф Игнатиев”. Фирмата е работила до 1939 год., след което се премества в София и продължава да работи до 1948 год., ръководена от двамата му племенници, единия от които бе завършил текстилно инженерство в Германия.
Професор д-р инж. Агоп Кеворкян. Роден е в Свищов. Завършил е текстилно инженерство в Аахен – Германия. През годините 1942–1946 е бил директор на ф-ка “Георги Стефанов – Синове“ в Сливен. След национализацията е работил в ДСО “Вълнена и копринена индустрия“ София. Основател е на катедрата по текстил към Софийския технически университет.
Агоп Курян – Роден е в Одрин. Дълги години е работил във ф-ка “Георги Стефанов и синове“ като главен механик. След пожара във фабриката през 1916 год. е възстановил много машини. Имаше две дъщери и трима синове. Единия син бе пастор, Хенри – фармацевт, загина при катастрофа с мотоциклет, а най-малкия Ованес е зъболекар. Същия има син и дъщеря – лекари.
Агоп Съмпадян – работил е като механик по кораби. Дълги години работи във фабрика “Недев – Саръиванов” и   ВТК “Г.Димитров” – като машинист. Беше построил къща до новоселския мост. Жена му се казваше Мариам, имаше три дъщери.
Ованес и Сахак Сахакян – баща и син ръководили основаната през 1882 год. железарска работилница, която впоследствие се превръща във фабрика “Братя Сахакян”, която снабдява сливенските текстилни фабрики с резервни части, а през 1920–1930 год., започва и производство на леки памучни станове и дараци до национализацията на 27.12.1948 год., след което под името завод “Победа” се разраства много, изнася се нова площадка на Ямболско шосе и в продължение на години е стабилно предприятие, кооперирано със съветски предприятия за производство на тъкачни станове. След 09.11.1989 год. поради разпадане на връзките изпадат в тежка финансова криза. Сахак  имаше трима сина Мъгърдич, Ончо и Ара. Първите двама завършиха сливенско текстилно училище и се изселиха в Бургас, там почина и Ончо около 90 години. Арата е завършил механотехникум в Бургас. Работеше в завод “Кварц”, където претърпя тежка злополука и бе пенсиониран, след което се занимаваше с изработване на секретни ключове за коли – продължи заниманието на баща си. Има дъщеря, която пък се омъжи в Норвегия и живее там. Роди му внук.
Луиз Папазян – дълги години бе учителка в арменското училище. Свиреше на цигулка. Не бе семейна. Участваше активно в културния живот на арменската колония, изнасяше беседи, ръководеше курсове по арменски език и история. След 09.09.1944 год. се изсели в Пловдив, а от там във Франция. Почина в арменско старопиталище в “Сан Рафаел” до Ница.
Кеворк и Гарабед Печеян – Кеворк Печеян е роден в Одрин. По време на освободителната война е бил подофицер в турската армия, но преминава към руските войски. След освобождението се установява в Сливен. Оженва се, раждат му се двама сина Ардашес и Гарабед. Къщата им била срещу къщата на Азад Варлиян, сега детска площадка. Участвал е и в сръбско-българската война. Бе висок и строен, ходеше с калпак, изселва се в София около 1932–33 год. при синовете си където е починал на 94 години през 1944 год.
Гарабед Печеян – роден в Сливен през 1892 год. Учи в арменското училище, трета прогимназия и мъжката гимназия. През 1912 год. завърша школата за запасни офицери и с 11 пехотен полк участва в Балканската война в обсада и превземането на Одрин. След това участва в Междусъюзническата война. От 1915 до м. ноември 1918 год. участва в Първата световна война пак с 11 пехотен сливенски полк. Раняван е на завоя на Черна в крака и тази рана не зарасна до края на живота му. През 1920 год. заедно с група арменци – офицери, заминава за Армения, която от 28.05.1918 год. е независима република, но в това време е във война с Турция. Командва рота, която охранява много важен мост на една река и осигурява изтеглянето на хиляди арменци – бежанци от завзети от турци арменски земи. За проявена храброст е награден лично от главнокомандващия арменската армия ген. Назарбеков с ордена “Вартан Мамигонян”. Във войните в българската армия е награден с ордени за храброст от всички степени – пълен кавалер на ордена, награден е и с много други ордени. Когато на 20 ноември 1920 год. 11-та съветска армия навлиза в Армения – арменската армия се предава без бой на съветските войски. Всички офицери са арестувани около 400 души съдени и след няколко месеци ги освобождават да се върнат в България. Той се оженва там и се прибира в Сливен с жена си. Отива в София и продължава образованието си като след това постъпва на работа в дирекция “Храноизнос” като инспектор.
Имаше хубав глас и свиреше на китара. Включва се в хор “Гусла”. С хора обикаля много европейски страни. Раждат му се дъщеря и син. Синът загина при злополука с мотоциклет. Дъщеря му се оженва за Харутюн Мъхитарян – часовникар от София. Около 1970 год. умира жена му. После се оженва за Ардеи Себухян от Сливен и живеят в София през зимата, а през лятото в Сливен в къщата на Ардеи. Министерство на отбраната им дава апартамент в София на ул.”Горки” 1 първия етаж, тъй като е инвалид и се движи с бастун. С Ардеи са ходели на екскурзия в Армения. От Армения дойде при него историк за да запише спомените му от войната там. Бе много уважаван и ценен и награждаван с предметни награди. Посещаваше по молба на командира на 3–та армия разни поделения и изнасяше беседи пред младите войници и ги ентусиазираше. Бе последния жив офицер от 11-ти пехотен сливенски полк. Навърши 100 год. на 18 ноември 1992 год. и от капитан от о.з. бе произведен в полковник от запаса. По вестниците, радиото и телевизията по този повод имаше много статии и излъчвания за него. Почина на 29.12.1992 год. Жена му Ардеи почина на 29.05.1995 год. в София на 93 год.
Гарбис Папазян - роден е на 14.08.1920 год. в Сливен. Завършил е магистърския колеж в Пловдив и сливенската мъжка гимназия, след което през 1940 год. заминава за Виена, където учи химия в техническия университет. През 1945 год. поради близостта на фронта заминава за Венеция, където остава до 1948 год., след което се връща пак във Виена. Завършва учението си и записва втора специалност – търговия. Признават му се доста изпити от първата специалност. Започва търговска дейност като основава фирма “Рила”. През следващите години постига успехи в търговията с различни стоки с балканските страни. Участвал е много пъти на Пловдивския мострен панаир и има присъден златен медал и наградата “Златния Меркури”. През 1956 год. родителите му отиват при него, където и умират баща му през 1959 год., а майка му през 1983 год. Не е бил семеен. Известен е като благодетел с много дарения по важни от които са:
-    телевизионна антена за 2-ра програма на Сливен 1976 год.
-    детска градина “Верджин и Хайк Папазян” в Сливен 1976 год.
-    стара цигулка “Виола” за квартет Сливен
-    50 хил. лв. за ремонт на параклиса в Сливен
-    17 хил. лв. на Арменското църковно настоятелство в Сливен
-    27 хил. лв. за закупуване на къщата на Оник Педросян
-    50 хил. лв. за ремонт на църквата “Св. Богородица”
-    парични суми за фонд 13 века България и строежа на дом на българите живеещи в чужбина
-    парични суми за подпомагане на строежа на арменската църква във Виена
-    парични суми на “Парекордзаган” за подпомагане на Армения
-    основал е фондация “Гарбис Папазян”, от която ежегодно се присъждат награди на чужди граждани допринесли за защита на арменския въпрос /кауза/. За 1944 год. наградата бе присъдена на английската баронеса Коке, която е помогнала и помага много на Армения със своите над 20 посещения в Армения и Карабах. Гостувал е няколко пъти с майка си в Армения. Посрещал е много видни арменци във Виена. Като Председателя на държавния съвет Саркизов, католикоса Васкен Първи, Хачатурян, Азнавур и много други министри хора на науката и изкуството. Гостували са му и Агоп Ормандушян и Гаро Хайрабедян, също и арменския ансамбъл за песни и танци от Варна.
Посещавал е няколко пъти Сливен на срещи със свои съученици от гимназията и по търговски въпроси като е водил тук бизнесмени за съвместна работа с местни предприятия, но без успех.
Награждаван е от българското правителство с Народен орден на труда, златен и орден НРБ първа степен. Обявен е за почетен гражданин на Сливен. През 1994 год. бе посетен от кмета и председателя на гражданския съвет от Сливен, които му поднесоха негов портрет нарисуван от художника Подмолов на тържество в българския културен център в двореца Витгецщайн за дългогодишна дарителска дейност.
Подпомагал е и арменските туристи във Виена. През м. септември 1995 год. му е връчена грамота за оказаната помощ при освещаване на новата българска църква “Св. Иван Рилски“ във Виена.
Инж. Агоп Агопов  - роден е във Варна. Израсъл е в Айтос и Сливен. Майка му госпожа Зюмрют е сестра на Оник Такворян “Магическо слънце” и втора съпруга на Левон Харутюнян. Баща му е бил бежанец от геноцида по професия бръснар починал във Варна. След завършване на сливенската мъжка гимназия, заминава през 1940 год. за Варна, където учи електротехника, след което отива в Германия – Мюнхен, като инженер по радиоелектроника. Имал е значителни постижения в професията си. Бил е женен за полякиня, която е починала. Идвал е в България през 1991 год. като гост на д-р Хачо Бохосян в Ст.Загора. Идвал е до Сливен. Аз съм го виждал и говорил с него също и Алис Баклаян и Сатя Парсехян имал е намерение да се върне в България. През 1992 год. е починал в Мюнхен като е оставил имущество от около 300 хил. дойче марки. По телевизията на Мюнхен са били потърсени наследници в България. Те са открити, уточнени и свързани с адвокатска фирма от Мюнхен за уреждане на въпроса.
Таквор Бакаригян – беше природно интелигентен. Акъла на скаутското движение. Участваше активно във всички културни мероприятия като артист, суфльор и режисьор. По професия бе моделиер-обущар. Дълги години работи при Филип Карагьозян и в кооперация “Съединение”. Беше в групата на седемте заминали за Германия през 1943 год. Прекара 10 години в Сибир. Получи инсулт и почина преди да се е пенсионирал. Погребан е в старите гробища.
Нури и Оник Бедросян – брат и сестра родени в Чорлу. Емигранти от геноцида. Нури бе шивачка на ризи, а Оник фризьор. Нури бе активистка във всички мероприятия – скаути, хор “Аракац”, театрален колектив. Бяха закупили къщата на Гарабед Микаелян – заминал през 1945 год. в Унгария на фронта. Нури бе ослепяла и почина преди Оник. След това Оник се разболя от силна форма на атеросклероза и почина в дом за възрастни в Хасково.
Гарабед Микаелян – работеше в работилницата на Саркис Парсехян. Бе активист в скаутското движение. Живееше с майка си, която говореше само турски и бе много строга жена. Загина като войник през 1945 год. на фронта в Унгария. Работеше в работилницата на Саркис Парсехян като шлосер.
Таквор, Бохос и Агоп Кеворкян – Таквор бе “Хъмпабед” на скаутското движение. Първите двама бяха обущари, а Агоп – един от най-добрите мъжки шивачи в града - и тримата играеха активно футбол в “Хоментмен 18”. Таквор бе известно време член на църковното настоятелство и един от основателите на модна къща “Албена”. Агоп се ожени за Овсана – дъщеря на Ашод Хазаросян. Родиха им се две дъщери.
Донабед, Гарабед, Хайрабед – това бяха трима възрастни старци, емигранти от геноцида. Живееха със затруднения в една стара къща на главната улица, зад къщата на Петър Славов. Имаха племенник, който живееше при тях – Харутюн Ютюджиян, който пееше в хора като бас. По професия бе тъкач – фабричен работник изселил се в Бургас, където се ожени и впоследствие почина.
Донабед редовно посещаваше кафене “Родосто”. Сядаше до входа на маса от дясна страна на прозореца и се занимаваше с преписване и аранжировка на музикални партитури за хор “Аракац” и други оркестри. Той бе най-културен и интелигентен сред тях. С припечеленото поддържаше братята си. И тримата носеха кожени калпаци и стари износени дрехи. Не бяха семейни.
Артин Кацахян – с дългите мустаци, собаджия на пазара. Собаджийницата му бе срещу днешната бензиностанция. Преди събарянето на старите сгради бе заснет филм за старите майстори – занаятчии и той е един от героите на филма. Имаше четирима синове – Хазарос, Закар, Вартерес и Гаро. Хазарос бе стругар, пееше в хор “Ереван”. Ожени се в София и оттам замина за Ню Йорк. Сега е пенсионер, идва си всяко лято. Закар е също стругар и той е пенсионер. Вартерес бе радио и телевизионен техник. Почина преди година от тумор в мозъка. Най-малкия от братята бе печатарски работник, изсели се във Варна.
Кеворк Гарабедян – емигрант от Чорлу. По професия железар. Активен деятел на партия “Ташнагцутюн”. Оратор по събранията по различни поводи. Работи много дейно по изграждането на новата камбанария и желязна конструкция. Релсите бяха подарени от бургаски търговци на железария Асвазадурян и Мавиян. Имаше една дъщеря Сурпиг, която се омъжи в Хасково и двама сина – и Татиос и Хачо, които създадоха добри семейства в Сливен. Татиос беше часовникар, а Хачо механик по фина механика.
Хрант Сарафян – дългогодишен общественик, занимавал се е както с църквата и училището така е бил и активист в Хог и Хоментмен 32. Бе противник на идеята за събарянето на църквата. Активно е работил и в организация “Ереван”. Бе от семейство на земевладелци от Кермен, където притежаваха имоти, които бяха национализирани през 1948 год. Ожени се за Вартануш – емигрантка от геноцида. Отгледаха син на име Ончо, който работи като шофьор. Починаха в Сливен и са погребани в новите гробища.
Гарбис Тахмизян – роден е през 1920 год в Родосто. Учи в Първа прогимназия и занаятчийското училище където няколко години при Артин Крикорян и Нубар Папазян, след което започва самостоятелна работа. Открива работилница с два струга и работи до 1948 год., след което преминава в кооперация “Ковач”, а после в завод “Победа”, където дълги години бе отговорник по кооперираните доставки. След това е работил в механотехникума и висшето училище като отговорник на мех. работилница. След пенсионирането си работи на струг в гаража си в жилищния блок. По време на ремонта на училището 1951 год. бе касиер на църковното настоятелство и следеше за точното изразходване на сумите на организирания вътрешен заем и тяхното възстановяване. Работил е активно и в скаутското движение. Ожени се за Сирухи Бучакчиян. Родиха им се син Арто и дъщеря Хрипсиме. И двамата получиха висше образование – той машинен инженер, тя програмист по компютри. Има и внучета, две от които са на сина и дъщерята на Арто. Сега учат в остров Кипър, в Арменския колеж “Мелконян”. Арто живее във Варна и работи като технически директор на “Трансстрой”.
Гарбис Кабакян – Роден е през 1923 год. в Сливен. След завършване на първа прогимназия работи дълги години като часовникар при Кеворк Сахакян и Панайот Бакърджиев. След 09.09.1944 год. дълги години бе отговорник на часовникарския отдел. Участвал е в Отечествената война. Бил е хорист в хора на “Ереван” и артист в самодейната театрална трупа. Ожени се за Ахавни Манугян. Родиха им са син Филип и дъщеря Менухи. Синът завърши висше образование. Ожени се за момиче от Пловдив и живее в град Съединение – бивш Кричим. Дъщерята стана часовникарка. Ожени се за шофьор. Гарбис и Ахавни имат 5 внука – 2 от сина и 3 от дъщерята. През 1944 год. Гарбис почина от инсулт. Имаше високо кръвно и диабет.
Братя Кеворк, Людвиг и Норай Сахакян и сестра им Храчухи. Родени са в Сливен. Баща им Ованес бе от Цариград, а майка им Шинорик от Ямбол. Двамата починаха през 1943 год.
Кеворк е роден през 1902 год. Работил е няколко години в Одрин където е учил часовникарство, а после в Сливен открива ателие и магазин. Оженва се за Ануш Вартабедян от Сливен. Раждат им се две дъщери – Шени и Диди. Шени живее в София . Мъжа и бе зъботехник, а Диди живее в Сливен – омъжи се за Нешо Таквозян. Имат две деца дъщеря и син. Дъщерята е зъботехник и има и магазин за детски играчки, в центъра. Людвик и Норай продължиха да работят по занаята на баща си. Отвориха водопроводно бюро с няколко работници. На мястото на бащината къща, там където е задния двор на новата поща построиха две еднофамилни къщи, а впоследствие и друга на ул.”Раковска” 35, което остана за Норайр от Карнобат. Родиха им се дъщеря Нели и син Ончо. Нели живее в София. Има дъщеря лекарка. Ончо живее в Сливен. Ожени се за Варта Кираджибашян. Имат двама синове. Сестра им Храчухи се ожени в Нова Загора за Мъгърдич Суичмезян. Преместиха се в София. Роди им се дъщеря Диди, която се ожени в Пловдив за Серго. Сега живеят в Ню Йорк при жена си Карекин. Кеворк  почина в Сливен от старост, а Людвик и Норай от рак също от Сливен. Храчухи почина в Пловдив също от рак.
Норайр се ожени за Лусине Папазян през 1933 год. Родиха им се две дъщери Варта и Шени. Варта завърши ел. инженерство и се омъжи за Манук Бохосян от Бургас, където живее семейството. Родиха им се две деца. Дъщеря Люси и син Норчо. Дъщерята завърши френска гимназия в Сливен. След това става зъботехник, а сега учи за зъболекар. Ожени се за Николай Николов от Варна, който тази година завършва фармация. Имат си дъщеря Мануела. Сина Норчо завърши механотехникум, но сега работи частен бизнес.
Шени – родена през 1943 год. Завърши славянска филология. Работи няколко години в селата Гавраилово и Речица. Постъпи във втора прогимназия, а след това в техникума по художествени занаяти. През 1969 година се жени за Любен Петров учител по физкултура в Текстилния техникум. Родиха им се дъщеря Албена и син Емил. Албена учи и завърши френската гимназия, а след това две години учи за пом. фармацевти и сега работи като такава. Омъжи се за Антон Велев от Речица – сега полицай. Роди им се син Християн. Синът Емил завърши текстилния техникум, а сега учи в София в института по физкултура – ВИФ.
Братя Кеворк и Нишан Баклаян  - синове на Сирун и Крикор Баклаян от Кермен. Кеворк е роден през 1921 год. Завършил е текстилното училище през 1942 година, след което няколко години работи в памучна тъкачница в съдружие с Мъгърдич Сахакян. След национализацията постъпва на работа във фабрика “Тунджа” в Ямбол. Оженва се в Ямбол. Раждат им се двама сина – Крикор и Рафи. По-късно около 1950 год. се преместват в Пловдив за да посещават децата им арменското училище. Той работи във фабрика “Марица”, а жена му Камела става търговски работник. И двамата синове получават висше образование – инженери  - Крикор по хранително-вкусова промишленост, а Рафи текстилно инженерство. Крикор се оженва за Марияна, която е зъболекарка. Ражда им се дъщеря Камелия. Рафи работи няколко години във фъбрика “България” - Пловдив, след което е бил за три години в Канада – Торонто. Опитват разни дейности – ресторантьорство, търговия на дребно с пакетирани стоки.
Нъшан - завършва Сливенската мъжка гимназия. Учи няколко години в Свищов. По време на военната служба преживява автокатастрофа с последствия загуба на два пръста и рани по дясната ръка.
През 1922 год.е приет в медицинския в София и завършва медицина. От 1960 е разпределен в Сливен. Работи 1-2 години в СНП станция в Сливен, а след това в окръжна болница, неврологично отделение, където остава до 1977 год. до смъртта си. Спечелил е добро име като специалист. През 1970 год. закупува апартамент на главната улица, където живее с майка си. Бил е председател на организация “Ереван” за 1-2 години. Купува кола през 1974 год. Подлага се на операция през 1974 год. от д-р Береджиян. След три години болестта му напредва и през 1977 год на 30 ноември умира от рак на 51 години.
Семейство Папазян – в началото на 20–ти век се изселват от Одрин в Сливен. Имали са девет деца – петима синове: Ованес, Ардашес, Арменак, Мъгърдич и Хаик. Четири дъщери – Хрипсиме, Харик, Елиз и Лучик.
Ованес се оженва в Букурещ и се изселва. Мъгърдич се оженва в Кюстендил и се изселва в Пловдив. Арменак се оженва за Веркине Пинкемеджиян също от Одрин през 1909 год. Имали са пет деца – Лусине, Крикор, Нъварт, Гарабед, Ервант. Гарабед е починал на една година от дифтерит, Нъварт е починала през 1937 год. на 20 години. Лусине се омъжва за Норайр Сахакян през 1934 год. Раждат им се две дъщери – Варто кръстена на починалата си леля и Шени. Варто завършва ел. инженерство, омъжва се за Манук Бохосян от Бургас. Раждат им се дъщеря Люси и син Норчо. Работи две години в Алжир и четири години в Мароко като учителка. Шени завършва славянска филология омъжва се за Любен Петров. Раждат им се дъщеря Албена и син Емил. Работи като учителка. Албена работи като пом. фармацевт. Омъжва се за Антон Велев – футболист и после полицай. Емил учи ВИФ – София.
Мъгърдич е имал двама сина – Емануел и Илийчо. Емануел е починал в Италия – Милано, където е бил женен. Имал е син – загинал при автозлополука. Илийчо се разболява от детски паралич и боледува дълги години.
Хаик се оженва за Вержин Мектубчиян също от Одрин. Бил е търговец галантерист. Ражда им се син Гарбис, който от 55 години живее във Виена и се занимава с търговия. Известен е като дарител на гр. Сливен и арменската общност в Сливен. Родителите му са починали при него във Виена – Хаик през 1959 год. и Вержин през 1983 год.
Харик се омъжва в Сливен за Себух Серкизов през 1921 год. Раждат им се дъщеря – Ардеи и син Вахан. Вахан се оженва за Храчухи от Пловдив. Раждат им се две дъщери – Хари и Варта. Ардеи през 1970 год. се омъжва за о.з. полковник Гарабед Печеян, герой от четири войни, който живя 100 години и почина през 1992 год.
Хрипсиме се омъжва в Нова Загора за Мардин Суичмезян. Раждат им се три деца – Гарабад, Екса и Ардашес. Гарабед остава да живее в Нова Загора като се оженва за арменка от Айтос. Екса се омъжва за Филип Дутардумян от Пловдив, дякон и впоследствие свещеник във Варна.
Ардашес се оженва за Такухи от Пловдив и той като брат си Гарабед е бил галантерист. Елиз се омъжва в Пловдив за Крикор Давидян – търговец на платове. Ражда им се дъщеря Еран, която се омъжва за Едуарт Тилкян. Раждат им се двама сина – Коко и Авдо. Коко става лекар, а Авдо учител-физик. Работил е в Мароко, а сега живее в Канада със семейството си.
Лусик е починала в Сливен през 1911 год. и е погребана в общ гроб с родителите си и леля си Маник и брат си Ардашес.
Семейство Кумруян – Агоп и Тенецор Куприян са родени в Одрин. Оженват се 1905 год. Родили са им три дъщери – Маник, Вержин и Сиран. Маник се омъжва през 1928 год. и после се развежда. През 1961 год. Сиран се омъжи за Еди Киносян от Париж и замина за Франция. Вержин се омъжи за Рафи Неврузян от Н. Загора и после в София, където и почина по-късно през 1988 год.

ЧЕШИТИ:
Кеворк Чакъджиятга
Рушдони Пилибосян
Вахенак “Риго”
Бохос – ратай при Ашод Хазаросян
Ардаш Бохосян
“Утчи” – Кеворк Теминян
Кеворк Чакърджията  бе емигрант от геноцида – кърпач на обувки. Вуйчо на Елмоне. През 1946 год се изселиха в Армения. Въртеше се около клуба и църквата. Носеше обувките и топките на футболистите по време на мачове. Биеше камбаната на църквата.
Рушдони Пилибосян – бе кротък. Работеше като носач. Биеше камбаната на църквата. Почина в специален дом където бяха прибрани и Вахенак и Бохос.
Вахенак бе вуйчо на Сурен Рупинян. Сирак от геноцида. Живееше при семейството на Сурен. Помагаше на баща му Левон. Бе много нервен. Децата го дразнеха и той ги гонеше. Почина в Твърдица.
Бохос - пострадал от геноцида. Кротък, малоумен.  В топлите дни буйстваше. Бе ратай при Ашот Хазаросян. И той бе прибран около 60-те години в Твърдица, където почина.
Ардаш Бохосян – син на известен сладкар в Сливен. Бе женен за сестрата на Вахаршак – сладкаря от Кермен. Имаше двама сина, които починаха преди него. Работеше в ремонтната работилница на ф-ка “Стефанови”, а след пенсионирането, където намери. Обичаше много да приказва особено на политически  теми и се дразнеше от несъгласните с него. Бе много работлив.
Утчи “Кеворк“ – живееше с майка си в “Кумлука”. Занимаваше се с покривка на музикални инструменти, а майка му бе майсторка на юфки, кускус и бял петмез – булама.

ОФИЦЕРИ:
О.з. полковник Гарабед Печеян
О.з. подполковник  д-р Вахан Куюмджиян
Лейтенант Гарабед Багдасарян
             Татос Симонян   

Март – май 1995 год. Ервант Папазян.

FacebookTwitterLinkedinPinterest